About

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Viennale 2011 Review: The Artist



   Текстът е във вида, в който е публикуван във Framespotting.net на 23.10.2011


   Годината е 1927, мястото е все още младият, но славен Холивуд. Въведени сме в препълнен кинотеатър, на чийто екран вървят последните минути от "A Russian Affair" - новия филм на най-бляскавата звезда на киното - Джордж Валентин. Музиката на оркестъра обрисува случващото се на екрана. Артистът чака нетърпеливо финала зад кулисите, за да дари след това публиката с възможността да се докосне до него. Оркестърът нанася няколко финални щрихи и замлъква. След края на този филм във филма откриваме, че светът на Валентин е ням. Начинът, по който това се случва, ме разсмива за първи път и съм някак дълбоко убеден, че не е за последен. Не можем да чуем аплодисментите от възторжената аудитория, но артистът ги чува. Той ни показва това по широката усмивка, с която приема овациите. Той е щастлив на сцената, неговото място е там. Към този момент съм вече уверен, че в епохата на CGI и 3D имам възможността да видя нещо специално.

   Режисьорът и сценарист Мишел Азанависиюс ни запознава с холивудската звезда на върха на славата Джордж Валентин (Жан Дюжарден) и обикновеното момиче, което мечтае за бляскаво бъдеще във филмите, Пепи Милър (Беренис Бежо). Съдбите на двамата се преплитат и това ги променя завинаги. Вододелният момент в живота на Валентин, който е експерт в областта на нямото кино, идва, когато започва преходът към филмите със звук - talkies. Той остава убеден, че единственото, което публиката иска, е да го вижда, а не да го чува, но неговият продуцент (Джон Гудман) му показва ясно, че не се нуждае от него по пътя към модернизацията. В лицето на Милър, чийто старт в киното, иронично, самият Валентин е подпомогнал, студиото открива новата си голяма звезда. Опитът на героя да продължи своята кариерата самостоятелно, като сам продуцира и режисира следващия си ням филм, се оказва нищо повече от един анахронизъм, който бива разгромен от успоредно прожектирания говорещ филм с участието на Пепи Милър. Това е моментът, в който Валентин започва да вижда екранния си образ, погълнал почти напълно личността му, като отживелица, а дните му на кинозвезда изглеждат преброени.


   За да ни бъде представен днес като едно хомогенно и завършено цяло, филмът е развит като идея и реализиран от един добре сработен екип. С оператора Гийом Шифман и композитора Людовик Бурсе Азанависиюс е работил и в предишни свои проекти. Що се отнася до водещите актьори - техният талант е част от инструментариума на режисьора от няколко години, въпреки че едва с "The Artist" той успява да го сподели пълноценно с по-обширна международна аудитория. Жан Дюжарден, Беренис Бежо и Мишел Азанависиюс работят заедно по френската шпионска комедия "OSS 117: Le Caire, nid d'espions" през 2006 година, a режисьорът използва Дюжарден и в продължението от 2009.

   "The Artist" е нов, ням, черно-бял филм, който, противно на логиката на модерния свят, функционира безгрешно на всички нива. Той се превърна в един от фестивалните хитове на есента благодарение на ентусиазираното одобрение на критиците. В Кан филмът бе един от най-добре приетите, а Жан Дюжарден получи актьорския приз на фестивала. С оглед на логично мащабните очаквания, първият шок, който филмът ни поднася, е откритието за неговата непретенциозност. Всъщност историята е ужасно универсална и дори донякъде тривиална. Тя звучи еднакво актуално както преди осемдесет години, така и днес. Приказката за амбицираната мечтателка и опитния артист, който ѝ помага по стълбата на успеха, но и чието време в бранша изтича, е разказвана много пъти дори само в Холивуд. Въпреки това тонове оригиналност кипят изпод простотата на максимално изчистената основна сюжетна линия. В същото време лентата не допуска посредствеността в своята максима, остава концентрирана и целенасочена в разгръщането на засегнатите теми - за промяната като порок или неизбежност, задушаващата гордост, обикновения инат, замаскиран като стоицизъм.


   Въпреки че филмът остава безсловесен през почти цялата си продължителност, неговите герои общуват помежду си и със зрителя на много различни нива. Те са самото въплъщение на термините "многоизмерен" и "пълнокръвен". Актьорската игра е от класа, която трудно може да бъде надмината през целия киносезон. Всички признания към Дюжарден са напълно заслужени, като френският актьор изглежда все по-навътре и в борбата за Оскар. Той получава многопластов и задълбочен персонаж и огромна свобода, за да го развие. Играта му преминава през смайващ брой нюанси на актьорското майсторство. В следната последователност откриваме: аристократична самоувереност, студенокръвна гордост, деликатна чувственост, яростна безпомощност и накрая пълно отчаяние, всички те рамкирани от освежаваща физическа комедия. Неговата партньорка - Беренис Бежо също заслужава кредит за изключително чаровната си и изразителна работа. Мимиките и жестовете на двамата убедително препращат към стилистиката на нямото кино, без да надхвърлят границите на допустимото. Сред поддържащите актьори откриваме, освен симпатичния териер, който следва Валентин навсякъде, имената на Джон Гудман (филмов продуцент), Джеймс Кромуел (верният шофьор и асистент на Джордж Валентин), Пенелъпи Ан Милър (съпругата на главния герой) и дори кратко камео от Малкълм Макдауъл. Техният холивудски блясък не позволява на продукцията да изглежда твърде "чужда" за широката аудитория.

   В един от най-ярките моменти на "The Artist" виждаме снимачния процес на първия филм, в който заедно участват Джордж Валентин, на върха на славата си, и Пепи Милър, все още наивна и неопитна. Те споделят интензивна сцена, в която танцуват за кратко, притиснати един в друг. Двамата правят всичко възможно този динамизиращ химията помежду им момент да продължи по-дълго и го повтарят в няколко дубъла.


   Находчивият режисьор осъзнава, че отсъствието на реален диалог в неговия филм носи много ограничения, но, реализиран със солидни план и визия, може да отвори и много врати, които в света на звучното кино биха останали костеливо заключени. Въпреки че изборът за това лишение е действително смел и рискован подход, авторът успява да грабне всяка една възможност, която се отваря по този начин пред него. Това откриваме в лицето на смайващата физическа комедия, невероятното въздействие на оркестралната музика и зашеметяващо стилния продукционен дизайн. Макар техническите аспекти да са съзнателно занижени в процеса на търсене на автентичност, филмът е реализиран модерно. Виждаме това най-вече в съвременните ъгли на камерата и чрез факта, че лентата е заснета първоначално в цвят и е обработена впоследствие, за да бъдат избегнати негативните ефекти от заснемането в черно и бяло. Това утвърждава тезата, че целта на Азанависиюс съвсем не се изчерпва с обикновеното  отправяне на почит към нямото кино. Той е успял да създаде нещо новаторско, използвайки неговите методики.

   Форматът 4:3 е един от крайъгълните камъни на киното от двайсетте години на миналия век, в който сме свикнали да виждаме колоси на седмото изкуство като Кийтън, Чаплин или Фритц-Ланговия "Metropolis". Това е и форматът, в който Азанависиюс отправя почитта си към една ера и представлява поредния елемент от "The Artist", който го разграничава от всичко, което наричаме днес съвременно кино.

   Най-големият успех на лентата се крие в успешното балансиране между дизайн, забавление и субстанция. Филмът не е просто реверанс към един период от историята на изкуството. Смехът, драмата и тревогата са истински и по-близки от всякога. "The Artist" е емоционално изживяване днес, каквото би бил и утре, защото е един триумф на красотата на медиума, такава, каквато я познаваме, но по невнимание сме забравили. Той ни припомня защо обичаме киното.


4.5/5

0 коментара:

Публикуване на коментар