About

неделя, 28 август 2011 г.

Review: Midnight In Paris


Париж от 20-те години на миналия век е блян за всеки съвременен артист. След ужаса на Първата световна война множество интернационални артисти намират вдъхновение в агонията от огромната трагедия. Именно френската столица събира през този период таланта на някои истински творчески гении, сред които Скот и Зелда Фицджералд, Коул Портър, Ърнест Хемингуей, Гертруд Стайн, Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Т.С. Елиът, Джуна Барнс, Луис Бунюел и Ман Рей. Всички тези бележити личности действително са живели по едно и също време в Париж, когато епохата на джаза била в разгара си. Градът бил центърът на артистичната вселена. Романтичният Париж от този период дава пространство на още един велик артист с антиимпериалистическо мислене - Уди Алън - да развие един свой, но и древен концепт. Културната носталгия като отричане на настоящето. Или в по-универсален смисъл - мистичната притегателна сила на дистанцията. Защото, колкото по-далечен е един идеал, толкова по-привлекателна е осанката му в нашите илюзии.

Чувствам се отговорен да спомена, че ревюто съдържа спойлъри, макар да не мисля, че нещо ще изненада тези, които не чуват за първи път заглавието на филма.

През последното десетилетие сюжетите на Алън напуснаха титулярния си дом - Манхатън и се установиха в Европа. Именно културата, историята, архитектурата и не на последно място хората на Стария континент поддържат продуктивността на американския режисьор, която днес изглежда по-непотушима от всякога. В европейските картини той открива чисто нов извор на инспирация. През последните десет години цели четири филма от неговия репертоар показват безбройните лица на Лондон - "Match Point"(2005), "Scoop"(2006), "Cassandra's Dream"(2007) и "You Will Meet A Tall Dark Stranger"(2010). "Vicky Cristina Barcelona"(2008) пък ни пренася в Испания. Магнетичната си любов към изкуството на Европа е това, което Алън иска да сподели с всички нас.


"Midnight In Paris" разказва за млада двойка - Гил (Оуен Уилсън) и Инез (Рейчъл Макадамс), отседнала в Париж по работа заедно с родителите на Инез. Гил е романтик, който броди из улиците на Париж - градът, в който е влюбен - и търси символика във всяка стара сграда и открива носталгията зад всеки ъгъл. Той иска да напусне Холивуд и професията си на филмов сценарист и да заживее във Франция като истински писател. Инез е много различна от него. Тя, насърчавана от вулгарните си родители, си представя живота си в богаташки американски квартал. Въпреки това двамата се обичат. В Париж срещат Пол (Майкъл Шийн) и Керъл (Нина Арианда), с които прекарват дните си, посещавайки културни забележителности. Пол е прототипът на нетърпимия, педантичен псевдоинтелектуалец. Гил, видял се не на място в тази среда, мечтае за алтернативно време, в което да се чувства комфортно. Тези негови фантазии се сбъдват, когато една вечер, докато се разхожда сам из градските улици, часовникът удря дванайсет и пред него спира старо пежо, което го отвежда в двайсетте години на миналия век. Изживяване, което той не иска да изгуби и затова повтаря всяка вечер.

Изумлението му, когато среща Скот и Зелда Фицджералд (Том Хъдълстън и Алисън Пил) в соаре, е неописуемо. Зад пианото е великият Коул Портър, който чрез харизматичната си музика играе ролята на емоционален контур на нощните преживявания на Гил. Той води задълбочени дискусии и получава съвети с винаги формален и неподправено маскулинен тон от Хемингуей, успява да накара Гертруд Стайн (Кати Бейтс) да прочете черновата на романа, който пише в момента, среща Салвадор Дали (изключителният Ейдриън Броуди) и неговия кръг от сюрреалисти, а в един от най-иновативните диалози, за които може да предразположи пътуването във времето, дава идея на Луис Бунюел, от която по-късно ще се роди филмът му "The Exterminating Angel"(1962). Но най-ценната среща на протагониста е тази с фиктивната любовница на Пикасо Адриана (Марион Котиар). Както двайсетте години са мечтаната алтернатива на времето, в което Гил е принуден да живее, така и Адриана е идеалът, който да подмени еднообразния му личен живот с едно вълнуващо приключение. Тя е всичко, което Инез не е, и той бързо се влюбва в нея.

Филмът не се опитва да обясни логично тези необичайни събития, а и не това е важното. За зрителя не трябва да представлява мистерия, дали Гил мечтае, сънува или преживяванията му са реални. Те са база, около която филмът да изгради основната си идея.


Коул Портър се оказва връзката между двата свята за главния герой. Едничкото хубаво за него през деня е срещата му с красивата продавачка на музика Габриел (Леа Сейду). Събира ги именно любовта им към музиката на Портър. Това е едно от двете събития, които променят светогледа на Гил и го водят до прозрението, че може да изгради и заживее своята мечтана реалност сам днес, във времето, в което живее и което му принадлежи.

Когато Гил разговаря с Адриана, жената, която живее в света-мечта за него, той открива, че и самата тя изживява бленуване по една далечна реалност. Тя вижда своето съвремие като сив, бездушен и безпътен затвор, който ограничава човека. Това е моментът, в който зрителят осезава прозрението на протагониста. Сега то е толкова непосредствено, че аудиторията се усъмнява в своята проницателност. Дали далечното е по-привлекателно, защото не можем да го имаме? Дали светът, в който живеем, е скучен, защото сме мечтатели по природа? Съществува ли перфектно време за перфектното място? "Такова е настоящето. To e малко разочароващо, защото животът е разочароващ." Парадоксален оптимизъм струи от откровеността на героя. Това е и моментът, в който Гил изживява действителната си духовна трансформация.

В най-новата си творба авторът разкрива благоговението си към столицата на любовта. Париж е заснет по очарователен начин от Дариус Конджи. Осезаеми са всичките му цветове и настроения. От меланхоличните, дъждовни улици на съвременния Париж до колорита на модернистичните направления и шареното битие на буржоазията от преди почти век, което изглежда толкова живо, че довежда зрителя до заблудата, в която се е оплел и главният герой. До определен момент визуалните техники изграждат съвременния град като мрачна и материалистична реалност, от която единствено да можем да пътуваме в мислите си към по-добри времена. Различната цветова гама в стария Париж е в унисон с щастието на Гил, докато е в този илюзорен свят. Когато до нас достига основното послание на лентата, виждаме дъжда над парижките улици като живописна картина на избавлението на душата.

Къде може да се види днес чиста романтична комедия, годна за хора с интелигентност около и над средната? "Midnight In Paris" е точно толкова невероятно романтичен, колкото предполага атмосферата на Париж, въпреки любовния си фатализъм. "Midnight In Paris" е и точно толкова забавен, както приляга на изтънчения хумор на създателя му. В това отношение Уди Алън ни дари през лятото с едно изключително рядко срещано явление - умна романтична комедия.


Вдъхновената глуповатост на някои сцени е един от най-автентичните показатели за непретенциозността на лентата. Дори и да изглеждат абсурдни в определени моменти, те намират своето място в цялостната картина и придобиват смисъл. Въпреки че зрителят има нужда от известни предварителни знания в областта на модернизма от началото на миналия век, за да асимилира вербалните игри на сценария, филмът общува с аудиторията на едно напълно достъпно ниво. Без да наранява интелектуалната си насоченост, той успява да запази наивния си чар.

Страхотният сценарии, базиран на остроумни диалози, интелигентни шеги и интензивни послания, наследява някои от белезите на ранните творби на Алън. Филмът живее живота на своя сюжет. Той разказва за културна носталгия, за очарованието на отминали епохи, за всичко изгубено в лабиринтите на историята, но сам решава да приеме и обикне настоящето. Защото това е един изключително съвременен филм.

"Midnight In Paris" е най-добрата работа на Уди Алън от "Match Point" насам. Един оптимистичен реверанс към града, изкуството и най-вече - красотата на живота.

4/5 

0 коментара:

Публикуване на коментар